2.3.12

Истината за кризата в еврозоната и новите митове за гърците

...само че този път измислени от други.

Зависи ли от работника дали производителността му е автоматична гаранция за пазарен дял и растеж?
За Гърция ли са предназначени спасителните пакети, или за френски и немски банки?
Истерията срещу гърците, граничеща с расизъм дали не води до фашизиране на Европа?
На тези и на други въпроси ще намерите отговори в статията на ПОДСЪЗНАТЕЛНОТО НА БАЙ ДАЛАЙ:
Откакто избухна дълговата криза в Европа сме свидетели на безпрецендент расизъм към гърците: гръцките работници са обвинявани, че са мързеливи, и затова държавата им е на този хал, че гръцкият обществен сектор е твърде раздут и т.н. За щастие, вече от няколко години насам малко на брой, но настойчиви икономисти се опитват да се противопоставят на растящия расизъм срещу гърците по различни начини, един от които е чрез позововане на годишните статистически компилации на ОИСР, според които средният грък работи 40% повече от средния германец.
Днес виждам, че Дневник най-после откриха статистиките на ОИСР (това не е някаква соц партия, а самата Организация за икономическо сътрудничество и развитие, или клубът на най-развитите страни). Отдалеч личи, че данните ги затрудняват, защото като всички десни медии, и Дневник са подвласни на расистките стереотипи за Гърция и сега се мъчат да осмислят статистически данни от уважаван източник, които черно на бяло отхвърлят фундамента на клишето за “мързеливите гърци.”
За да запази самообладание, коментаторът от Дневник прибягва до похват на екстернализация. Този похват има два момента:
1) “да, гърците работят повече, но! – продуктивността им е ниска.” Целта е да се измести фокуса от истинския проблем и въпреки всички данни, да се натовари работника с вината. Крайния резултат е да се защити валидността на стереотипите за гърците. Коментаторът не знае, обаче, че продуктивността не е проблем на труда, а на капитала. Тоест, ако работя в книжарница на копирната машина, колкото и да съм бърза, машината има скорост да речем само от 25 страници в минута и не мога да направя нищо повече. Вманиачеността с продуктивността на труда е проблем само при капитализма; увеличената продуктивност означава по-ниска крайна цена на стоката, което значи по-голям пазарен дял. Това е механизмът, който поражда бясната скорост на технологични иновации в модерната капиталистическа икономика: колкото повече капиталистът инвестира в по-нови и по-нови технологии, толкова повече се вдига продуктивността на труда, оттам шанс за по-голям пазарен дял, по-голяма печалба и повече инвестиции в технологии и така до безкрай. Ако шефът ми не купи най-новата копирна машина, която да изкарва не 25, а 125 страници в минута, това е негов проблем, не мой, защото колкото и да се пъна, мога да изкарам само 25 стр/минута и продуктивността ми няма да е оптимална на средното за периода (ако допуснем, че всички останали книжарници са обновили капитала си, т.е. копирните машини).
2) Този момент прилича на първия, но тук проблемът е много по-дълбок. Десните коментатори на икономическите кризи са готови на всичко, за да задържат внимание към несъществени неща. Дори и когато с половин уста признава, че “абе то май гърците не са толкова мързеливи” самия факт, че Дневник продължават да коментират кризата през призмата на труда е форма на отместване вниманието от истинските причини за кризата. Това е похват стар колкото самата ‘наука’ икономика. По време на криза, десните икономисти и коментатори обожават да говорят за култура, за ценности, за география и климат, за форми на организация на семейството, за традиции, за манталитет и т.н. Например, Джефри Сакс, архитектът на шоковите терапии на Изток след 1989 написа
книга за бедността в Африка, където географията и културата на жертвите на крайната нищета се посочват като виновни, само и само да не се говори за капитализъм, колониално робство, нео-колониална дългова зависимост и обвързване.
При Дневник е същото. На въпроса за причините за кризата (формулиран във вестника като “защо след като гърците работят повече, тяхната държава е пред фалит, а не Германия”) Дневник се отказва да търси причините и си самоотговаря тъжно, че “отговорът е много сложен.” И се връща към дискусията за труда, т.е. към изкуствения дебат за кризата.
Отговорът е сложен, но това не бива да ни отказва да търсим причините.
Първата и най-близка причина за кризата в еврозоната е самата еврозона. Това нещо е много важно да се разбере: причината не е външна, както се опитват да ни убедят (чрез горния похват на екстернализиране), причината се корени в самата структура на еврозоната. Еврозоната работи по начин, който автоматично задълбочава наследените разлики между държавите членки (от преди членството). Еврозоната работи по начин, който я кара да бифуркира, т.е. да се разделя на две: на “сърце” и “периферия”.
Еврозоната работи по този начин, защото се основава на строги правила за фискална дисциплина, фиксирани валутни стойности и свободно движение на капитали, което я доближава до златния стандарт. Златния стандарт бе автоматичния механизъм на лесе-фер капитализма от 19 век, чиято задача е да регулира свободната търговия с минимално вмешателство от страна на правителствата. Златният стандарт се разпада с началото на първата световна война. Жалките опити да бъде съживен в междувоенния период задълбочава кризите в победените страни като Германия до степен, в която идването на Хитлер на власт изглежда на германците като най-смислената алтернатива на следвоенното статукво.
Накратко казано, златният стандарт регулира автоматично според следния абстрактен модел. Държавите, които се придържат към него търгуват свободно по между си. В някакъв момент примерно Франция започва да трупа излишъци от злато за сметка на Англия. Англия има следните опции:
1) да девалвира валутата си (това ще направи експортния й сектор по-евтин, следователно ще увеличи конкурентноспособността на производството си и ще обърне ходът на златото – ще спре да трупа дефиците и ще започне да трупа излишъци от увеличения търговски оборот);
2) да депресира заплатите на работниците и цените на вътрешния пазар (ефекта на международния пазар е същия като т. 1)
3) да спре изтичането на злато “насила”, т.е. да сложи импортни тарифи и такси, за да намали вноса, репресирайки “свободния пазар”.
Мисля, че е повече от ясно коя опция ще избере лесе-фер Англия, чиято религия е започва и свършва с мантрата за свободния пазар: в режима на златния стандарт (фиксирана стойност на националната валута в злато) Англия няма право да девалвира валутата си. В лесе-фер режим (свободна търговия и правителствена ненамеса), Англия няма право на търговски протекционизъм, за да спре изтичането на злато. В името на външната конкурентноспособност, Англия се отказва от правото си на суверенна автономия на икономическата си политика (защото ако започне да харчи пари от бюджета или позволи по-високи заплати, това ще доведе до инфлация и ще нарани конкурентноспособността й).
Така единствения механизъм в ръцете на Англия за спирането на изтичането на злато от резерва е т. 2: депресиране на заплатите и строга фискална дисциплина. Евтиният труд и макроикономическа стабилност (удържане на инфлацията, репресия на работнически борби за по-високи възнаграждения, социална справедливост и т.н.) са гаранция за чужди инвестиции, прииждане на капитали, увеличена външна конкурентноспособност и оттам – обръщане на хода на златото от вътре-навън към отвън-навътре. (Имайте предвид, че историята на златния стандарт е много сложна и нюансирана; това, което съм написала е не исторически, а логически аргумент, т.е. груб модел за да илюстрирам как работи златния стандарт.)
Механизмът на златния стандарт е бил направен да се задейства автоматично при продължително изтъняване на резервите (така както днес ЕС се опитва да заложи в конституциите на държавите членки автоматичен механизъм срещу дефицити). Държавата с изтъняващите резерви няма друг избор освен да прибегне до натиск върху заплатите заради строгата дисциплина върху индивидуалните правителства и анулирането на другите опции, особено на автономността при воденето на икономическа политика (като периодично девалвиране на валутата или право на въвеждане на капиталови контроли и други търговски ограничения.)
В нашето европейско съвремие нямаме буквален златен стандарт, но еврото действа на подобен принцип. Бившите национални валути са фиксирани към еврото. Еврото се печата не от националните правителства, а от европейската централна банка, което означава изземване на един от основните механизми за следвоенната манипулация на конкурентноспособността – валутната девалвация, правителственото планиране на икономиката (пр. във Франция до неолибеалния завой е от съветски тип), капиталови контроли и др. (Капиталистическите икономики втората световна война не са подчинени на автоматичен регулаторен механизъм, въпреки че нещо като псевдо-златен стандарт между долара и златото действа до 1971). Както казах, валутната девалвация прави експорта по-евтин. Днес тази опция е забранена, но това не е единственото ограничение над държавите-членки на ЕС: фактът, че еврото е световна резервна валута, от ранга на долара, задължава държавите с евро за работят за стабилността му на международните пазари, т.е. да поддържат здрави резерви за предотвратяване на спекулативни валутни атаки и валутни кризи. В допълнение, общият европейски пазар премахва друг инструмент за национална самозащита – тарифните ограничения за вноса и капиталовите контроли. Така единственият механизъм в ръцете на правителставата остава репресията на собственото им работещо население. Давам конкретен пример: в Германия заплатите на хората в експортния сектор стагнират и всъщност намаляват спрямо инфлацията и растежа от около десетилетие насам:Това прави немският експорт много конкурентен. Две-трети от търговския оборот на Германия е в еврозоната. А с приходите от външната търговия, Германия си направи нещо като собствена мини периферия, където инвестициите да носят още приходи, рециклирайки тези пари в строителните сектори на периферните държави от еврозоната: Гърция, Испания, Ирландия и т.н. Те от своя страна, не могат да се конкурират с германската индустрия и единствения им път за развитие беше строителния бум и потребление на кредит (кредитите потекоха към периферните държави с въвеждането на еврото, защото еврото хармонизира лихвените проценти в цялата еврозона. Това доведе до оптимизъм сред инвеститорите, че да купуваш гръцки облигации е същото като да купуваш френски облигации. Иронията е че именно френски и немски банки, които кредитират гръцката държава и държат основната част от гръцкия дълг повярваха на тази глупост, че френски облигации и гръцки облигации носят еднакво ниво на риск.)
Когато международните кредитни пазари изпаднаха в кома със спукването на събпрайм балона в щатите в края на 2006 и специално в 2007-ма година, това естествено доведе и до имплозия на строителния бум в периферните държави в Еврозоната. Бум, финансиран от рециклирирането на германските търговски излишъци, т.е. с пълното съучастие на немците в гръцката драма.
Другият гръцки бум бяха държавните харчове за военна техника. Тази техника естествено беше поръчвана от американски, френски и немски производители. С фенски и немски кредити. Но когато Германия “помагаше” на любимият си клиент Гърция да си купува безсмислена военна техника не й налагаше условия, каквито налагат сега със “спасителните пакети.” (Нито й се караше, когато заради олимпиадата през 2004 г. Атина удвои дефицита си въпреки строгите анти-дефицитни мерки заложени в пакта за стабилност и растеж.)
Тук отварям една скоба. Няма да се уморя да повтарям, че тези спасителни пакети са за френските и немски банки, седящи върху купища неликвидни гръцки облигации, а не за Гърция. Помните ли онзи лаф, “ако ми дължиш 1000 лева имаш проблем, ако ми дължиш 1 милион, тогава аз имам проблем.” Същото е положението на притежателите на гръцки дълг, затова нека да е ясно, че Германия не спасява Гърция, а банките си, за чието спасение цената я плаща гръцкия народ с повишена безработица, намалени заплати, орязване на харчовете за здраве, образование и увеличени данъци и унищожена демокрация. (А каква да е след като демократично избраното гръцко правителство падна под натиска на МВФ и основните играчи на еврозоната? Също и италианското. В литературата тези събития се обозначават с думата “преврат”. Златният стандарт и демокрацията са несъвместими: или ще привилегироваме капитала и ще репресираме работещия и протестиращ електорат в името на свободното движение на капитали, или ще слушаме както искат хората и ще жертваме свободата на капитала. Засега Европа избира първото.)
В заключение искам да кажа, че да се обвиняват само гърците за трагедията, при това чрез расистки аргументи е невероятна наглост. За танго трябват двама; Гърция не съществува в изолация и нейните дефицити са огледалния образ на излишъците в еврозоната:
Структурният дисбаланс в еврозоната
За да има баланс в еврозоната, не може само дефицитните държави да се подлагат на най-строги наказания, трябва и държавите с излишъци да го правят. Германия трябва да вдигне заплатите на работниците си, да намали малко износа, да отвори пазара си за по-бедните членки на ЕС, за да им помогне да генерират износ и растеж.  Повече растеж ще смали автоматично тежестта на дълга, а депресиране на икономиката каквото в момента става в Гърция с това зверско орязване (30% безработица; по логиката на златния стандарт, още познато като вътрешно девалвиране, след като външната манипуалция на валутата не е възможна вече) само ще увеличава дълговата тежест (БВП ще намалява спрямо дълга, това значи по-трудно изплащане, защото доходът не расте достатъчно и дългът става неустойчив. Тоест, не може да ме цакат с лихви от по 9-10%, когато очаквам заплатата ми да порасте с 1% или даже да стагнира.)
Германия трябва да разбере, че ако иска да е хегемон в ЕС, тази роля носи със себе си някои отговорности като поддръжка на структурен баланс (т.нар. hegemonic stability theory, която се учи в първи курс по международни отношения). Да вземем Америка за пример. Огромните американски дефицити не са само и единствено плод на деиндустриализацията на страната; в цялата следвоенна история Америка осцилира между страна с излишъци и дефицити. Именно политиката й на отваряне на вътрешния пазар за внос помага на тотално разрушените от войната западна Германия и Япония да си стъпят на краката. Следва затваряне, в което ролите се сменят: Америка изнася и трупа излишък (например the Plaza Accord от 1985, което помага на щатската индустрия да си стъпи на краката и Reverse Plaza Accord десетилетие по-късно, което спира поскъпването на йената и дава глътка въздух на японската индустрия, а САЩ започват да трупат търговски дефицити. Тези исторически примери показват колко малко зависи от работника дали производителността му е автоматична гаранция за пазарен дял и растеж). Дефицитите и унищожаването на домашния експортен сектор са цената, която САЩ плащат за поддържането на глобалната капиталистическа система в Студената война (и след нея. Китайската експортна индустрия е нищо без кредитното потребление на останалата без стабилен доход американска работническа класа). Това е трудно научения урок след фиаското на следвоенното възстановяване в междувоенния период, когато упоритостта на кредиторите и късогледото настояване за връщане на златния стандарт довежда до ужасите на фашизма. Дано не е твърде късно за еврозоната.
П.С. Всички знаем как свърши Чаушеско, заради изтезанието на което подложи румънците в името на това да върне дълга от около 9 милиарда долара на западните кредитори. В момента заради дълга и насилието върху Гърция да приеме спасителните пакети с условия за икономии, гръцката средна класа се разпада на съставните си части, а по-бедните слоеве направо загубиха всичко. Оставям на вас да прецените доколко е умно в дългосрочен план да се изтисква цяла една нация в името на външните й кредитори.

3 коментара:

  1. Необходимо е да се премахне грешката на гръцкото държавно финансово управление, която създава сегашните трудности ... и много бързо ще се забрави за кризата.

    Пример: До 24 часа след като сегашното правителство на Гърция неутрализира наследено утопично управленско поведение като подобри своето държавно финансово управление, което да стане ГОДНО за стопанство с евро – настоящата нейна стопанска криза ще е премахната.

    Ако Гърция бе усъвършенствувала своето държавно финансово управление и същото е ГОДНО за евро – сега гръцката държава щеше да е без финансови трудности и да е със завишени възможности да изплаща дълговете си в срок и нейни кредитори няма да понасят болезнени щети за милиарди евро.

    Иван Митев - икономист

    ОтговорИзтриване
  2. В крайна сметка важно е какво ще стане с Гърция и по какъв начин могат да се оправят нещата, а не кой какво е написал. Мързела е нещо измислено според мен. Как може такова нещо да е причина за криза и изобщо да се споменава?! Харесват ми разсъжденията на г-н Митев, но така като коментар звучат много нахвърляно, твърде кратко.

    ОтговорИзтриване
  3. Бре, отдавна не бях отварял страницата ти, а ти пак си почнал да пишеш. Повод да се намеся е първият коментар. Трий го бе, налазил е по всички форуми и едно и също каканиже, няма отърване. Иначе си прав, а най си прав, когато споменаваш Дневник и всички нагаждачески медии (то има ли други) в България. Пиши по-често и ако можеш удряй и едно перо в Дневник.

    ОтговорИзтриване