Как би изглеждал конструктивният натиск върху Сириза?
от Сам Гиндин и
Лео Панич
(преводна статия от английски)
 |
|
Министър-председателят на Гърция Алексис Ципрас по
време на клетвената церемония при встъпването в длъжност.
Алкис Константинидис / Ройтерс |
Аналогия
Да си
представим завод, в който собствениците са се отнасяли грубо и несправедливо
към работниците, а профсъюзното ръководство е било безучастно или дори
съучастник в това. Много работници са оказвали съпротива – организирали са почасови
стачки, окупирали са части от завода в продължение на дни.
Ето че предстои сключване на нов
колективен трудов договор, но преди това работниците избират радикално ново
ръководство на профсъюза. Започват преговори, които се проточват с месеци, като
в крайна сметка новото ръководство свиква гласуване за обща стачка, която
получава изумителна подкрепа.
Ръководството се връща на масата
на преговорите с надеждата, че тази убедителна поддръжка ще промени нагласите
на работодателите, което и става, но не така, както са очаквали профсъюзните
лидери. Точно обратното, шефовете са категорични: „Добре, щом е така, затваряме
завода. Ясно е, че въпреки всичките ни усилия през последните години,
работниците никога няма да се дисциплинират достатъчно, за да набавят
необходимите печалби.”
Изправени пред неминуемото
затваряне на завода и загрижени за своите членове, които ще останат без работа,
профсъюзните лидери са принудени да подпишат нов колективен договор, който съдържа
още по-тежки условия от предишния. Те не украсяват и не преиначават случилото
се: „Споразумението е пагубно, но то поддържа плана жив.” При все че новото
ръководство не губи от своята популярност, мнозина от членовете са
разочаровани, считат това за „предателство”, протестират пред централата на
профсъюза, настояват да се превземе завода и да се управлява от профсъюза.
Профсъюзното ръководство твърди,
че такава мярка няма да проработи успешно: дори да оставим настрана вероятността
собствениците да прибягнат до намесата на полицията, съществуват още редица
проблеми – прекратяване на трудови договори, недостиг на инвестиционни фондове
за преструктуриране на завода към други, по-рентабилни производства и пр.
“Единственото, което можем да направим, - казват те
- е да не се отказваме и да се надяваме следващия път на повече солидарна
подкрепа от работници в другите заводи на компанията, да се стремим към колективни
действия във всички заводи. Няма да се опитваме да изкарваме неуспеха като
победа. Ще продължим да се борим в рамките на споразумението, ще се опитваме,
доколкото е възможно, да удовлетворяваме исканията на работниците, ще спазваме правилата.”
Реалност
Аналогиите
са винаги ограничени. Гърция все пак е независима държава, която условно
контролира съдбата на своята икономика. Това, което прави горната аналогия
уместна, обаче, е фактът, че правителството на Сириза бе избрано през януари
заради обещанието да се опита да договори по-добри условия от неолибералните
мерки на строги икономии, наложени от меморандумите, подписани от предходните
правителства. Но
паралелно с това, правителството обеща да остане в паричната система на
еврозоната, в която гръцката финансова система е вплетена, както и в
Европейския съюз, в който гръцката икономика е интегрирана. Новото правителство
бе избрано при условието, че ще спази тези две обещания едновременно, а
преговорите, които то започна, бяха тест за съвместимостта на тези две
обещания, както и свиканият референдум на 5 юли, който бе спечелен убедително след
пет месеца безплодни преговори.
Днес Сириза е обвинявана в
предателство, причина за което е подписването на последния тежък меморандум. Но
доколкото този меморандум бе наложен под заплахата от изключване на Гърция от
еврозоната и прекратяване на подкрепата за банковата й система, твърдението, че
гръцкият премиер Алексис Ципрас е „капитулирал”, предполага наличието на работеща
алтернатива за незабавно излизане от еврозоната (“Grexit”), която правителството е трябвало да осъществи.
Такава алтернатива и политически
условия за Грекзит към момента не са налице. Онези, които настояват, че такива
политически условия били доказани от резултата от референдума, са неискрени.
Последното проучване на
общественото мнение, проведено от реномираната агенция за обществени проучвания
Palmos Analysis от 15 до 17 юли, показва, че дори
след новия тежък меморандум, 74% продължават да подкрепят идеята за оставане в
еврото, като това включва 66% от подкрепилите Сириза. Минимум 42% от
преброените след подписването на меморандума заявяват, че биха гласували за
Сириза днес, което е значително повече в сравнение с 36% на последните избори.
Това дава на Сириза повече от 20% преднина пред Нова демокрация, която е на
второ място, и убедително мнозинство със 165 места в парламента.
При такава масова популярност и с
мотивирана кампания Ципрас би могъл да се опита да увеличи подкрепата за
излизане от еврото, но дори ако се задоволим с минимално мнозинство, това отново
означава, че настоящата подкрепа за връщане към драхмата, която е едва 24%,
трябва да бъде удвоена. Ципрас винаги е заявявал ясно – а това се отнася също и
до болшинството от ръководството на партията на всички нива – че той ще се
опита да постигне възможното в рамките на оставането в еврозоната. Той бе
избран въз основа на това и проведе референдума на същата основа.
Онези, които сега злословят по
негов адрес, че не е направил рязък обрат, на практика признават, че би
трябвало да подкрепят Гръцката комунистическа партия (KKE) или позициите на Antarsya през цялото време, вместо
ентусиазираната подкрепа за Сириза.
Доверието в Ципрас се дължи на
неговата настойчивост – противно на ситуация, при
която профсъюзен лидер представя отстъплението като победа и така всъщност
върши работата на работодателя – че сделката е лоша. Това е сделка, наложена
принудително не само на него, но и на гръцкия народ от страна на тройката,
преди всичко Германия.
Ето какво каза той пред гръцкия
парламент на 22 юли:
„Избрахме компромис, който ни принуждава да изпълняваме програма, в която не вярваме, но ние ще я изпълняваме, защото алтернативите са жестоки. Днес сме призовани да приемаме закони, притиснати от крайна необходимост. Присъстието на левите в това правителство не е с цел домогване до постове, то е бастион, от който да се борим за интересите на нашия народ. И доколкото зависи от мен, аз няма да напусна този бастион, не и по моята собствена свободна воля.”
Трябва също така да кажем, че
адвокатите на Лявата платформа за незабавно излизане от еврозоната не са много
убедителни. Те допускат, че съществуващите държавни институции могат лесно да
бъдат склонени да приемат волята на правителството, нещо повече – адекватно да
приложат плана.
Дори ако предположим, че планът
за Грекзит на Лявата платформа бъде приложен ефективно, той най-вероятно би
довел до изключително труден преход, който ще продължи много по-дълго от
предположенията на застъпниците на този план. Всяка сериозна алтернатива би
трябвало да отчете и политическите последствия от това, на първо място загубата
на поддръжници за Сириза.
Възможност
Онези,
които – както и ние самите – вярват, че напускането на еврозоната в крайна
сметка е необходимо, трябва да признаят, че това не може да стане веднага.
Трябва да се изгради основата за такъв изход, а това означава да се предвиди
достатъчно време.
Продължаващата подкрепа за Ципрас
предполага, че има време за създаване на необходимите трансформации в
държавата, както и планове, които едновременно ще съхранят доверието в
правителството и ще позволят на хората да разберат по безшоков начин защо
трябва да прекрачат границите на интеграцията в неолиберална Европа.
Повечето от онези, които
поддържат Ципрас, не предлагат да се изчаква докато европейските институции
станат „по-добри”. Те виждат борбата в интернационалните действия на държавите,
които да доразпалват „малките огньове”, запалени от Сириза, което ще доведе до
промяна на Европейския съюз. Други съзнават нуждата от рязка промяна, но искат
много по-подробен и всеобхватен план за икономически преход от предложения от Лявата
платформа.
Основният проблем е, че дори
най-подробните планове, които се предлагат сега, са представени като набор от
алтернативни политики, но всъщност представляват
искане за незабавна политическа революция.
Те не успяват да предвидят дали това е възможно предвид равновесието на силите
вътре в Гърция, отразено предимно в непреустроените държавни институции, но
също в продължаващото предпочитание сред обществото за оставане в еврото. В
настоящия момент е необходим конкретен политически анализ, а не технически
отговор на политически проблем.
Най-доброто, на което можем да се
надяваме сега, е постигането на яснота, дори сред онези членове на Сириза,
които разбират нуждата от рязка промяна, и признаването, че тази рязка промяна е
много повече от скъсване с еврото – това е скъсване и с Европейския съюз като зона
на неолиберална свободна търговия и движение на капитали.
Планът "Б" на Лявата платформа се стопява
при опита да се съчетаят тези две задължителни условия. Нещо повече, фактът, че
този план е представен като набор от
политики, които с готовност да бъдат наложени от управлението на държавата,
е нещо, което повечето политически социални активисти и творчески кадри в
партията не одобряват в плана за стратегически подход от горе надолу на Лявата
платформа..
Както е обсъждано, реален План "Б"
трябва да бъде разработен, като се имат предвид всички тези аспекти, но той трябва
също да включва политически план за подобряване на способността на партията и
на правителството да обмисли по-добре и успешно да ръководи такъв рязък прелом
едновременно в държавата и в обществото.
Конструктивният натиск върху
правителството на Сириза би трябвало да бъде натиск върху Ципрас да
постави началото на тази нова фаза чрез активно свързване на правителството и
партията със солидарните мрежи с цел тяхното задълбочаване и разширяване във
всяка общност в Гърция.
Истинското предизвикателство пред
Сириза сега е дали ще бъде способна да направи това, надхвърляйки вътрешното разделение,
включително обвиненията в предателство срещу правителството на Ципрас, от една
страна, и опитите за маргинализиране на поддръжниците на Лявата платформа от
друга.
Натискът от страна на Лявото пространство е
важен защитен механизъм срещу евентуална опасност от превръщането на
правителството в едно от преобладаващите конформистки социално-демократически
правителства в Европа. Но много по-голяма част от партията, отколкото
представената от Лявата платформа, като това се отнася не само за
парламентарната партия, но дори и за кабинета, са решени това да не стане.
В същото време, никой не би
трябвало да вижда в неуспеха на правителството на Ципрас или разцеплението в
партията „възможност” за Лявото. Това би било катастрофа, от която ще се възползват
десните, в това число и фашистите.
Дълбоките проблеми, пред които
сме изправени, изправят международното ляво движение пред необходимостта да се
конфронтира с недобре проучените затруднения пред всяка
демократична социалистическа стратегия в днешния глобален неолиберален
контекст. Никоя от левите партии, които са избрани да управляват днес, няма шанс
да бъде толкова радикална, колкото би ни се искало.
Каква е отговорността на
социалистическото ляво в тези конкретни обстоятелства? Ще има разочарования;
постиженията ще бъдат в най-добрия случай частични и уязвими на обрат; ще има
непрекъснати, подновяващи се опити за подобряване на отношенията. В крайна
сметка, ние нямаме голям опит в справянето с такава ситуация.
Дебатът вляво е от ключово
значение, но той трябва да бъде воден без лекомислени демонстрации на
революционни намерения, с необходимата сдържаност – защото никой няма лесни
отговори в този труден и сложен момент.
